Затварям очи. На една поляна съм. Лежа на тревата. Горещо е. Усещам зеленото. Дишам. Аромат. Кора. Мравчици пъплят нагоре-надолу. Смола. Лепне по пръстите. Пеперуди. Вятър. Хвърчило. Аз съм дете. Парче хляб с масло и мед. На сянка. Под ореха. Трепет от лист на дърво. Като лодка в езеро. Като милувка. И шепот. Като спомен за баба. Като любим глас. Капчица дъжд. Шушукане. Залез. Мечти и звезди натежали по клоните. Люлка. Сън. Утро. Череши, джанки и дюли. Пчели. Облаци с желания. Хралупка. Мече. Катеричка. Орех и желъд. Съкровище. Кълвач. Тик-так, тик-так. Вчера, днес и утре пак. Гоненица.
А ти, искаш ли ябълка? Ще ти откъсна онази от най-високото. Тя има повече слънце. Имам в джоба си круша. Искаш ли да закусваме заедно? Знам едно място, където дърветата правят палатка със зелени корони. Там е тихо и сенчесто. Виждал съм и гъсеници. Ти нали не се плашиш от тях? Те са малко притеснителни и затова са такива набръчкани. Една сова ми го каза. А бухалите не приказват много. Освен, ако не е за нещо строго научно. Те май наистина носят очила. Поне така ми се струва.
Сетих се! Ще си разказваме приказки. Там е тихо и лесно за думите. Дърветата знаят как да ги пазят. Те са и лист, и корица. И съдържание. На нашето детство. Чакам те там. Отбелязвам ти пътя. Следвай знаците. На дървото.